Рак

Защо е необходима среща с Онкопсихолог?

Защо е необходима среща с Онкопсихолог?
21 декември 2015

Предмет на онкопсихологията са емоционалните реакции на пациентите, болни от рак, на членовете на семейството им и на лицата, които се грижат за болните.

Човек може да изпълнява огромно количество роли – да бъде родител, началник, подчинен, възлюбен, може да развие най-различни качества – ум, обаяние, чувство за хумор, но… от даден момент в живота си той може да се превърне в „раково болен”. Цялата човешка същност, която го представлява, изведнъж се заменя, идентифицира с болестта. Всички от неговото обкръжение, включително и лекуващият го лекар, забелязват едно – физическия факт на онкологичното заболяване и всички форми на лечебни практики ще имат за обект изключително физическото тяло на човека, но не и неговата личност.

Болестта е ярко, разгърнато детайлно проявление на нереализиралия се или угасващ природен проект, какъвто се явява индивидиумът. Дори и да няма явно изразена болест, ще присъстват симптомни комплекси – съвкупност от психическата дейност на субекта, действаща независимо от властта на Егото.

Всяка болест внася изменения в живота на човека. Онкологичните – го делят на „до“ и „след“.

При работата ми с онкопациенти прави впечатление, че болшинството от тях възприемат болестта си като привнесена от вън, нападнала собственото им тяло. Неразбирайки причините на случващото се и категоризирайки се като жертва, пациентът атакува лекаря с надеждата да го избави от „злото“.

Остава без отговор един основен въпрос – кое е послужило като пусков механизъм, за да се задейства програмата за самоунищожение? Дори, ако официалната помощ е закъсняла, или изчерпала своите възможности, от особено значение е да се знае, че паралелно съществува и програма за оцеляване, стига да не е изчерпан биологическия срок на живота.

В нашите училища никой не ни учи да „слушаме“ своето тяло, да не бъдем в него „на части“, а в съюз и да усещаме това единство. Повече от 90% от онкоболните пациенти знаят за своето тяло толкова, колкото отразява огледалото.

Всички болести имат дълбок смисъл и ни предават послания на психиката. Онологичните и другите тежки заболявания са съпроводени с интензивни и мъчителни преживявания от страна на заболелия, които предимно са свързани с витална заплаха, интервенции с инвалидизиращи последствия, продължително тежко лечение, с последстващи изменения в социалния и материален статус.

Цялостната картина на всяко едно заболяване, в това число онкологичното е възможно тогава, когато едновременно с нейното соматично проявление се отчете и нейният психологичен компонент, изразяващ се в отношение към болестта на болния и се проявява чрез различните негови реакции както към състоянието, така и към болестта. Онкологичните заболявания са носители на витална заплаха.
Когато човек чувства, че каквото и да прави – изход няма, отключва т.нар. състояние на безнадеждност. Когато всички опити да реши проблема се провалят, започва да усеща безпомощност.
Когато двете чувства на безнадеждност и безпомощност се обединят в едно състояние, той става апатичен. Апатичността подтиска проявлението на жизнеността в човека, в резултат на което, той сам „изключва” съпротивителните механизми срещу болестта.

Оттук и предполагаемо, че ракът всъщност се явява неосъзнаваемо самоубийство.

Ето защо съм склонен да предположа също така, че лечението на всички заболявания е възможно, ако на процеса на оздравяването не препятства невидимият партньор на субекта – скритият аспект на неговата личност.
Сократ преди 2400 години е споменал: „Няма телесна болест отделно от душата”.

Какво трябва да направи индивидът, ако иска да анализира, разбере и измени състоянието си, осъзнавайки грешките в идеите си, представите си, несъгласуваността и отрицателните резултати. Необходимо е в психологичен план да намери нивото си, където при желание, ще разбере необходимостта да се промени.

Човек може всичко да разбере и пак да имаме като завършек летален изход, ако не поиска да се промени.

Идеята за единството между психичното и телесното датира от древността и в продължение на векове е опосредствала подходите към обяснението на болестта. Тя е била изтъквана от Хипократ, Аристотел, Платон и Сократ. От гледна точка на времето обаче можем да кажем, че концепцията за психосоматичното единство по-скоро е претърпяла неглижиране, отколкото особенно развитие. Франц Александър (Franz Alexander) пише, че примитивният човек е обяснявал всички събития в природата психологически и се е надявал, че може да повлияе на природните явления само чрез такива техники като апел към добрата воля на духовете чрез заклинание, подкупване и сплашване или, с други думи, със същите методи, с които е влияел на другите хора. В днешно време „главното постижение на последните триста години от нашата „научна ера“ се състои от деанимиране на природата и открития във физичната причинност“ . Още Платон пише, че „най-голямата грешка представлява това, че има лекари за тялото и лекари за душата, когато едното не може да бъде разединено от другото; но… гръцките лекари не могат да виждат цялото“ и по този начин очертава един факт, който въпреки напредъка на медицината и психологията остава валиден и до днес.

Развитието на психоанализата може да се смята за една от първите систематизирани научни реакции срещу едностранчивия подход на развитие на медицината през втората половина на XIX век и против неглижирането на „фундаменталния биологичен факт, че организмът е едно цяло и функцията на отделните му части може да бъде разбрана само от погледа на цялата система“.

Виктор фон Вайцзакер (Viktor von Weizsacker) – друг известен автор в областта на психосоматичната зависимост, който изучава възприятията – също отхвърля едностранчивия биологичен подход, като настоява да бъде въведен субектът в биологията, и припомня, че „предметът на биолозите е обект, в който обитава субект“.

Според него рефлексологията на Павлов и бихейвиоризмът на Уотсън (Watson) искат да постигнат нещо невъзможно – а именно да направят телесните и душевните процеси достъпни за точна наука. Онова, което според него прави опитите на теорията на рефлексите неудовлетворителни, е това, че в тях се изключва „преднамереността“. Следвайки този подход, в който човекът бива „разглеждан като машина или животно“, според Франц Александър „на лекаря не остава друго освен да се чувства като висококвалифициран техник или ветеринар, който се намира спрямо своите пациенти в отношението субект – обект“.

Единството на организма е най-ясно изразено във функциите на ЦНС. Тя регулира неговите вътрешни вегетативни процеси, както и външните, и връзките му със средата. Интеграцията на всички външни и вътрешни дейности на организма се извършва от неговото централно управление, представено от висшите центрове на нервната система, които при човешките същества ние наричаме „личност“. По този начин психологичните феномени представляват „субективни образи на физиологичните процеси“.

Единството организъм–личност „е изградено не на принципа на еквипотенциалността на всички негови части, а на строга структурно-функционална диференциация и специализация, резултат от хилядолетното еволюционно развитие на живите организми. В хода на тази диференциация нервната система се е специализирала в осъществяване на единството на организма и в организиране на неговите реакции спрямо въздействията на околната среда.“

Откритията в областта на физиологията дават прозрение за детайлните механизми, по които съзнанието ръководи тялото. Ф. Александър казва още: „фактът, че съзнанието ръководи тялото, независимо колко е пренебрегван от биологията и медицината, е най-фундаменталният, който знаем за процеса на живота“.

Нашето тяло, тази сложна машина, провежда изключително сложна моторна активност под влиянието на такива психологични феномени като идеи и желания. Александър пише, че всички емоции са придружени от физиологични промени – страхът се изразява със сърцебиене, гневът с повишена активност на сърцето и повишаване на кръвното налягане и т.н. Всяка емоционална ситуация кореспондира със специфичен синдром от физически промени и психосоматични отговори като смях, плач, изчервяване, промени в пулса, дишането и т.н. Също така всички нервни импулси възникват в определени емоционални ситуации през нашия живот в интеракцията ни с другите хора. Докато при моментните емоционални състояния възникналите във връзка с тях физиологични промени отминават заедно с емоцията и организмът възстановява своето равновесие, при честото или перманентно излагане на личността на определен тип емоции, конфликти и взаимоотношения тези въздействия стават хронични, което респективно нарушава това равновесие. Тук се появява старият термин „органна невроза“ или обозначаван в съвременния научен език като „функционално разстройство“, при което дори и най-задълбоченото изследване на тъканите не показва никакви морфологични промени в тях; т.е. анатомичната структура на органа не е изменена, единствено координацията и интензивността на функцията му е разстроена.

Реална причинно-следствена връзка между психичните фактори и истинските органични разстройства не е установена, но както пише Александър „Все по-ясно е, че природата не познава такова стриктно разграничение между „органично“ и „функционално“. По тази причина все повече клиницисти започват да подозират, че дълго продължаващите функционални разстройства постепенно могат да доведат до сериозни органични поражения, базирани върху видими анатомични изменения, и да се стигне до клинична картина на сериозно заболяване.

Реалната причинно-следствена връзка като че ли се оказва подводният камък на психосоматичната идея и причината тя все още да граничи по някакъв начин по-скоро с „екзотичното“, отколкото с научно издържаното. Знанието за телесните процеси в по-голямата си част има привилегията да бъде обективно, наблюдаемо и оттук доказуемо.

Когато мислим за личността обаче, форматът неминуемо става различен. Личността се отнася до съзнанието, а „когнитивната невронаука категорично доказва (чрез убедителни наблюдения и експерименти), че по-голямата част от работата на ума се извършва извън съзнанието (Kihlstrom, 1987; Westen, 1999), и така променя посоката на дебата към това доколко и каква част от психоаналитичните идеи могат да бъдат интегрирани в един цялостен интердисциплинарен научен подход“.

А какво демонстрират психоаналитичните идеи?

Индивидуалност на първо място (психоаналтичният метод се прилага върху отделния индивид), символичност и комплексност.

Фройд казва: „Когато се заемем с психоаналитична работа, много скоро узнаваме, че един симптом има повече от едно значение, че той изобразява едновременно няколко несъзнавани мисловни хода“ . Как биха могли те да бъдат обективизирани? Къде в организма, в коя телесна система можем да открием връзката с важен обект например, или траура; неудовлетвореността?

Фройд работи с „великата симулантка“, както я нарича „Charcot“ – хистерията – неврозата, която по най-шокиращ начин демонстрира възможностите на психичното да влияе над телесно, и разсъждава върху въпроса дали симптомите на хистерията имат психичен или соматичен произход и ако е вярно първото– то дали всички те са психично обусловени.

„Този въпрос, отговаря Фройд,…не е адекватен. Действителното положение на нещата не е заключено в подобни алтернативи. Доколкото мога да видя, всеки хистеричен симптом изисква принос и от двете страни. Той не може да се прояви без определена соматична подкрепа, оказвана в някакъв нормален или болестен процес в някакъв телесен отговор. Той се появява не повече от веднъж – а хистеричният симптом притежава способността да се повтаря – ако не притежава и психично значение, т.е. смисъл“. Идеята за смисъла на симптома, неговата функция да комуникира и да взима участие в решаването на определен психичен конфликт, се развива от изследователите на психосоматичната медицина.

Лекарят знае, че щом като има болка от внушение, то има и внушено здраве.

Основните положения на психосоматичната идея гласят, че телесното и психичното представляват двете страни на едно цяло, които се намират в постоянно взаимодействие помежду си. Авторитетни изследвания посочват, че онкологично болните преживяват заболяването травматично и развиват целия спектър от психиатрични разстройства.

Според психодинамичния подход органичните разстройства са изводими от личността по същия начин както психичните и се характеризират със същата специфичност при всеки отделен индивид.

Областта на изследване на връзката между психологичните фактори и соматичните заболявания, и в частност онкологичните, е затормозена от множество методологични и концептуални проблеми, които затрудняват извеждането на неоспорими изводи по този въпрос. Оттук може да се заключи, че на този етап тази връзка все още е предполагаема.

Ако психичните преживявания се явяват някакъв значим патогенен фактор в злокачествения процес, то по същия начин те биха могли да представляват и елемент, подпомагащ лечението. Въпреки, че въпросът за влиянието на психотерапията и психичните преживявания върху хода и изхода от болестта все още е дискутабилен, а получените резултати от изследванията в тази област са противоречиви, това не би следвало да е предпоставка психотерапията да бъде изключена като ефективен елемент в лечението на онкологичните заболявания.

Или с други думи – когато мислим за болест като рака, не е оправдано да отричаме едно евентуално предимство пред неговия ход, само защото нямаме напълно убедителни доказателства, че то наистина е такова.

Свилен Лапаков, онкопсихолог
Сподели

0 Коментара

Няма коментари.

Няма коментари. Ако желаете напишете вие първи коментар.

Напиши коментар

Напиши коментар

Био масло от коноп с 10% канабидиол - CBD 10 %

Потърсете ни в социалните мрежи

Информационен бюлетин

Какво е информационен бюлетин?